Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.01.2010 19:37 - ПСИХО-СОЦИАЛНА РЕХАБИЛИТАЦИЯ: ВЪВЕДЕНИЕ
Автор: univan Категория: Други   
Прочетен: 6910 Коментари: 0 Гласове:
1



ПОСТАНОВКА И ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Произходът на думата “рехабилитация” може да се проследи до средновековната (1533) френска дума “rйhabilitation”, която, на свой ред, идва от латинската “rehabilitatus”, което означава възстановяване на съществували някога умения и качества (капацитет за изпълнението на някаква дейност), а също и възстановяване на предишно състояние. Това значение на думата е много близко до смисъла, който се влага в понятието “психо-социална рехабилитация”, но е по-тясно, като не отчита някои важни особености на съвременното й разбиране.

Определението на психо-социалната рехабилитация на Световната Здравна Организация е:

“Психо-социалната рехабилитация е процес, който подпомага индивидите, увредени от психично разстройство, да достигнат своето оптималното ниво на независимо функциониране в общността. Това означава както подобряване на компетентностите на индивидите в различни области, така и изменения в обкръжението, за да се постигне възможно най-високо качество на живот. Психо-социалната рехабилитация е ориентирана към хора, преживели психично разстройство или при които нарушението на психичните функции е довело до определено ниво на увреждане. Психо-социалната рехабилитация цели да осигури оптимално ниво на функциониране на индивидите и общностите и да намали уврежданията, които оказват негативно влияние върху изборите на индивидите в стремежа им към пълноценен живот в общността” (WHO, 1996).

Според Anthony, Cohen and Farkas (1994), развитието на съвременната рехабилитация в САЩ минава през няколко етапа:

·         Ерата на “моралната” терапия

·         Държавната програма за трудова рехабилитация

·         Развитието на центрове за психично здраве в общността

·         Центрове за психо-социална рехабилитация

·         Постепенно признаване на разликата между рехабилитацията и лечението

Wilken and den Hollander (2005) поставят малко по-различни акценти:

·         Като отправна точка на историята те приемат Втората световна война и следвоенния период.

·         Като основен тласък за този период посочват нуждата от работни ръце по време на войната (и привличането на хората с увреждания, останали в тила), както и необходимостта да бъдат ре-интегрирани (което означава и да им бъде осигурена работа) завърналите се от фронта войници, много от които – с тежки ранения и увреждания.

·         Като следващи стъпки те посочват развитието на идеите за терапевтичното общество и прилагането  им към дейности извън болниците, както и движението за деинституционализация на психиатричното лечение.

·         Ролята на антипсихиатрията на Laing и идеите на демократичната психиатрия на Basaglia.

·         През 1980-те години: развитие на алтернативни форми на грижа за компенсация на уврежданията и ограниченията.

·         Пак 1980-те години: засилване на интереса към хроничните увреждания.

Психо-социалната рехабилитация има ясни показания. Хората, които могат да извлекат полза от нея, са лицата с тежки психични разстройства, които имат увредена способност да изпълняват важни социални роли и са загубили много социални умения, но заедно с това са запазили желание и готовност да се променят. Увреждането е плод на болестта и стигмата; готовността за промяна е до голяма степен личен избор. Корените на този избор са в историята на индивида и специално в историята на отношенията му с болестта, дошла в даден момент от житейския му цикъл.

Психо-социалната рехабилитация в страните на Европа, които имат демократични традиции в здравното законодателство, се придържа към теория за рехабилитацията, която има три основни положения:

  1. Тежкото психично разстройство полага непоносимо психологично и материално бреме върху плещите на болния и членовете на семейството му, в ядрото на което лежи преживяването за необратима загуба.
  2. Преодоляването на загубата е възможно ако индивидът възстанови своя живот като го превръща в проект, който той ръководи и в който много други участват.
  3. Пристъпването към нов житейски проект предполага човешко обкръжение, което въвлича индивида за участие в процес на възстановяване.

СПРАВЯНЕТО СЪС ЗАГУБАТА

 

Бремето на тежкото психично разстройство за болния

Появата на болестта може да се изрази в един единствен психотичен епизод. По –често обаче болестта се изразява в повече психотични епизода. Обикновено болестта започва в юношестото на човека. Когато епизодите на болестта са чести, човек влага всичките си усилия в това да се „бори” с болестта. Възможно е той да престоява дълго време в психиатрични служби, да приема медикаменти, като търпи странични ефекти от лекарствата, които могат да бъдат умора, непоседливост, честа нужда от сън, липса на тонус, тремор, трудна концентрация, притъпен когнитивен капацитет и др. Същевремено човек е много объркан и тревожен от трудността да разграничи симтомите на болестта от чувствата, които преживява и връзката с реалността, която той осъществява. Това сериозно затруднява индивида  в усилието му да се интегрира отново в общността след преживян психотичен епизод.

Често борбата с болестта налага човек дълги години да се „лута”, първо в опити да отрече наличието на болест и да опитва да докаже на себе си и на обкръжението си, че той просто има „особен” характер, че събитията в живота му са го направили такъв. Време минава и докато опитите на индивида да приеме факта, че е болен, дадат резултат. 

Когато отново се върне в общността (след дълго пребиваване в психитарчина болница или след дълго присъствие на симптоми на болестта, които не са му давали възможност да „гледа” на заобикалящата го реалност с очите, с които го я „вижда” сега), неговите връстници и близки хора вече не са „там, където той ги е оставил”. Така човекът преживял психотични епизоди установява, че с времето се е оказал сам. Той вече няма своя социален кръг от хора. Не се чувства повече близък с тези около него. Те също не са в състояние да разберат това, което той е преживял. Между тях и психично болния човек зейва голяма пропаст, която трудно може да бъде преодоляна и от двете страни.

От страната на близките стои препятствието свързано със стигмата, неразбирането и страха от психичната болест. От страна на болния стои срама, усещането му за различие, самотата и ужасът от пропуснатите години, през които той се е лутал в болестта, докато връстниците му са завършили своето образование и са създали нови отношения на приятелства. Психично болният си дава сметка, че е изгубил много неща през времето, в което е боледувал. Изгубил е целият си живот – навици за учене и полагане на труд, умения за организирането  във времето,  навици за общуване и поддържане на дългосрочни връзки с хора,  възможности за образование, хобита, интереси, както и цялото си социално обкръжение. Той е изгубил социалната си принадлежност поради поразените от болестта умения за самостоятелен живот.

Бремето на тежкото психично разстройство за семейството.

Сериозната психична болест на член на семейството е катастрофа за всички членове. Грижите за психично болен член са бреме за семейството, източник на стрес и дистрес. Според американски оценки, между 50 и 80 % от хората с тежко психично разстройство живеят със своите семейства или поддържат редовен контакт с тях. Бремето за семейството се оценява по "ефекта, който пациента упражнява върху семейството" (Goldberg & Huxley, 1980). Това понятие включва както силата на емоционалното страдание (дистрес) на членовете на семейството, така и наложените промени в стила на живот на тези, които се нагърбват с грижи за болния, финансовите затруднения, ограничаването на социалните дейности, загубата на свободно време и т.н.

Бремето се преживява когато болният живее със семейството, когато живее отделно от него и дори когато е хоспитализиран. Бремето на грижите за тежките психични разстройства е равно на бремето при живот с деменция (старческо слабоумие), интелектуално изоставане, и соматични заболявания като диабет и рак. Нарастването на бремето влошава качеството на живота.

Прието да се мисли за субективно и обективно бреме. Субективното бреме обхваща емоционалното страдание и преживяване на членовете на семейството, причинени от психичното разстройство на техния роднина и от степента, в която то нарушава всекидневния ход на живот. Обективното бреме се изразява в повишаване на разходите и намалява приходите в семейството. Ядрото на бремето на психичната болест за болния човек и неговото семейство е  непреодолимата скръб.

Загуба и скръб

Тежкото психично разстройство и предизвиканото от него увреждания се преживяват като загуба – на качества, способности, статус, бъдеще, роля в обществото и семейството и т.н. “Мечтите за това, което би могло да бъде, загубата на човека, който си бил преди, разбирането, че връстниците продължават живота си без тебе - това е много болезнено” (Spaniol & Gagne, 1997).

Скръбта е централна част от преживяването на загуба.

“Скръбта ... се използва като термин за описание на интензивни и болезнени емоции, предизвикани от смъртта или загубата на някой или нещо, особено важни за човека. Емоционалната болка от загубата на някого, когото обичаме, дали става дума за съпруг, дете, родител, брат или сестра, приятел или домашен любимец, може да бъде най-жестокото страдание, което човек може да преживее. Когато е най-силна, скръбта може да доминира всяка част от човешкия живот, като прави невъзможно изпълнението на обичайните задължения. ... колкото и да е болезнена, скръбта е нормална реакция на загуба и, като цяло, преминава с течение на времето” (Leaver, 2006).

Преодоляването на скръбта е необходимо условие за успешно продължаване на живота и създаване на нови отношения с хора и жизнени цели. Самото тъгуване е важна част от процеса на преодоляване на загубата.

“Тъгуването има много специфична психична задача за изпълнение: нейната функция е да откъсне спомените и надеждите на оцелелия от починалия” (Freud, 1913).

Уордън конкретизира тази задача по следния начин (Worden, 1982): чрез тъгуването човек

·         приема реалността на загубата;

·         преработва болката на траура;

·         приспособява се към промененото в резултата от загубата обкръжение; и

·         променя смисъла на загубата за да продължа живота си.

Не съществува еднозначен отговор за времето, необходимо за справяне с загубата. Някои се опитват да положат границата чрез времето, което е минало от загубата – след четири месеца, една година, четири години, никога. Други свързват края на скръбта с определени промени в индивида. Основната промяна е приемането на новата реалност такава, каквато е.

“Приемането е една от най-трудните задачи в процеса на възстановяването. Приемането означава да виждаш и да признаваш всичките си различни аспекти, без да се обезценяваш” (Spaniol, Koehler & Hutchinson, 1995).

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЖИТЕЙСКИЯ ПРОЕКТ

Около 20 % от хората с тежко психично заболяване имат само един пристъп и след отшумяването му се завръщат към обичайния си начин на живот. Останалите трябва да се справят с нови пристъпи и техните последици върху изпълняването на социалните роли и владеенето на социалните умения. Напоследък все повече се говори за възстановяване (ремисия), което не означава завръщане към предболестното ниво на функциониране.

 “Възстановяването е различно от това да бъдеш излекуван. ... професионалистите не могат да създадат духа на възстановяването и да го дадат на потребителите. Възстановяването не може да бъде наложено. Обаче, може да бъде създадено обкръжение, в което процесът на възстановяване може да бъде отгледан… Хората с тежки психиатрични разстройства трябва да са готови да опитват (да се възстановят) и да се провалят, и да опитват отново” (Deegan, 1988).

Deegan е едновременно клиничен психолог и жена с тежко психично разстройство. Тя продължава на друго място:


“Възстановяването е процес, начин на живот, нагласа и подход към предизвикателствата на ежедневието. То не е последователен линеен процес. На моменти движението ни е неравномерно и ние се препъваме, хлъзваме се назад, събираме сили и започваме отново. ... Трябва да посрещнем предизвикателството на увреждането и да пресъздадем ново и важно за нас усещане за интегрираност и цел в рамките на нашето увреждане и извън тях; стремежът е да живеем, работим и обичаме в общност, за чието благополучие можем да допринасяме”. Възстановяването е... “намиране отново на смисъла и целта след поредица от катастрофални събития, каквото представлява психичната болест” (Deegan, 1989).

 

Antthony (1993) казва:

 

“... човек с психично заболяване може да се възстанови, дори болестта да не е излекувана... Възстановяването е начин да живееш удовлетворяващ, изпълнен с надежда и реален принос към общността живот дори въпреки ограниченията, причинени от болестта. Възстановяването включва развитието на нов смисъл и цел в собствения си живот, възможни благодарение на надрастването на катастрофалните ефекти на психичната болест”.

 

Житейският проект предполага представа за себе си - сега и в бъдещето, както и пътищата за достигане на това бъдеще. В този смисъл представата за себе си – собствените амбиции, ценности и възможности за реализацията им – е важна част от възстановяването.

 

“Веднъж оформен като взаимодействие на обкръжение и наследственост, човек се насочва към реализирането на своя собствена специфична програма за действие. Тя е обусловена от специфичния вътрешен модел на съставляващите го амбиции, цели, умения и дарби и от възникващите между тези елементи напрежения” (Kohut and Wolf, 1977).

 

Според Anthony et al ( Anthony, W., Cohen, M., Farkas, M., and Gagne, C.: “Psychiatric Rehabilitation”; Center for Psychiatric Rehabilitation, Boston, 2002) човек трябва да бъде подготвен, за да възстанови. Добре е да се прокара и път, който да води до тази цел, иначе малцина ще стигнат там. Този възглед е ясно отразен в основните принципи на рехабилитацията, резюмирани от тях по следния начин:

 

 

Ориентирана е към човека

Фокусира се по-скоро върху човешкото същество като цяло, отколкото върху диагнозата или болестта.

Ориентирана е към функционирането

Фокусът е върху изпълняването на ежедневните дейности.

Важна е подкрепата

 

Фокусът е върху предоставянето на помощ толкова дълго, колкото тя е необходима и желана.

Отчита специфичното обкръжение

Фокусът е върху специфичния контекст, в който човекът живее, учи, общува с другите или работи.

Въвлича

 

Фокусът е върху включването на индивидите като пълноценни партньори във всички аспекти на рехабилитацията.

Уважава избора

 

През цялото време фокусът е върху предпочитанията на самия човек.

Ориентирана е към резултата

Рехабилитацията се оценява от гледна точка на постигнатите от човека резултати.

Разчита на потенциала за израстване

Важни са успехите и удовлетвореността на индивида , независимо от трудностите му в момента.

 

Централен елемент на възстановяването е способността на човека с тежко психично заболяване отново да се чувства – и държи – като автор на живота си:

“Приемането означава да признаем себе си като субекти, да признаем нашата способност да действаме в нашия собствен интерес. Това означава да се придвижим от ситуацията, в която върху нас се въздейства, към поемането на отговорност за живота ни. Приемането ни помага да намерим нови решения, които да заместят апатията, безразличието и безнадеждността, които са ни помагали да оцеляваме досега” (Deegan, 1996).

ВЪВЛИЧАНЕ В УЧАСТИЕ
 

Стремежът към успешно възстановяване не означава, че човекът ще потърси професионална помощ. Начинът, по който се лекува тежкото психично разстройство, често отглежда силно недоверие към системата за психично-здравни грижи у нейните потребители. Недоверието и някои характеристики на психичната болест правят необходимо полагането на специални усилия в предлагането на рехабилитация на хората с тежки психични разстройства. Това прави успешното им въвличане в участие много важен елемент от работата:

 

“...въвличането в участие означава двустранни отношения на обвързване между терапевта и [клиента] ... Процесът на въвличане в участие е най-важната стъпка в осигуряването на успешни резултати на лечението” (Jenkins, 1990; Miller, Hubble and Duncan, 1995).

 

Ключови елементи на въвличането в участие са проявите на топлота, емпатия, искреност  и нагласа на неосъждане във взаимодействието с клиента (Miller et al, 1995). Въвличането в  терапевтично участие не е просто съдействие в лечението. (Schladale, 2002).

 



[1] 




Тагове:   въведение,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: univan
Категория: Други
Прочетен: 237294
Постинги: 33
Коментари: 54
Гласове: 53
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031